17 март за Юлето е обикновен ден. Приятен и спокоен. Ден, в който се чувствам добре и няма нищо общо с алкохол или дебилни терзания тип „Аз кокошка ли съм или мозъкът ми е пържено яйце”. Един културен ден из малката вселена Център.
След сутрешно-обедни банички и кисело мляко, бърз преглед на няколко новини и сайта, с един другар решаваме, че ще отскочим до Природо научния музей, който аз все още не бях огрявала с културното си присъствие . Решено. Та значи потъваме във формалинения рай на флората и фауната и започваме обиколката. Хубаво е, когато има с кой да щъкаш и да ти се вързва на идеите. Това за пореден път допълва новата ми теза „Мъжете са мили същества”. Оказва се, че другарят и като екскурзовод е достоен и проявява онова благородство, накарало Гуиневир да въздиша, пръхти ис кубе плитки по Ланселот.
...Разказва ми някакви неща за змиите, което ми спестява забиването на нос в малките досадни етикетчета. Не знам дали има нещо общо с жените, но съм забелязала, че повечето мъже си падат по змии и са способни да погълнат и пресъздат информация за тях, така сякаш са работили в Animal planet или терариум минимум два живота. Гидът не прави изключение.
...Така добър е, да ме държи за ръка, докато се стряскам напълно инфантилно от някакви мечки, които всъщност са толкова мъртви, препарирани и безобидни, че няма накъде. Което ме навежда на въпроса: Защо пред носорога има табела „Не пипай. Опасно”
?????
Толкова е мил да ми покаже препарираната маймуна с еректирал....ъхъъ. Отначало ми се струва странно решение, но човещнка си е...или маймунощинка по-скоро. Природата си е природа все пак, отсичам рязко, разтърсвам букли и преставам да се терзая над въпроса.
Но най-впечатлена и ентусиазирана оставам от следната исценировка: Витрина (някъде между риса, елена и леопарда, за тези които се интересуват живо от географската й ширина). На клон е кукнат препариран тигър, които е пресвил уши и гледа по-лошо дори от мен, когато ме събудят. Аха, явно дебне – заработва бързата ми мисъл. И какво мислите дебне? Две малки диви праеснца в тръстика. Честно, умилителна картинка. Разхилвам се на целият природ(н)о-научен сюреализъм и продължаваме към бубулечките. За съжаление на мен задухът ми идва в повече и изтърам гледката на живота си „бълха и въшка”. Тююх! Нищо друг път пак ще отида, но за днес приключваме с музея. Последният акцент на „културния” ни следобед следва на път за вкъщи.
На Симеон виждаме паркирана кола с бележка „Продават ме – НЯМАТ ЖАЛ. Цена – 799 лв(съвсем по европейски)”. Не знам на собствениците дали им е жал, но в мен тази кола отключва всички майчински пориви. Иде ми да я прибера, осиновя и обичам. Просто изглежда толкова малка, червена и нефункционална, че няма шанс да не изтръгне симпатиите на един чувствителен по душа човек като мен. Странно как в 4 думи човешката мисъл може да включи толкова драматизъм, да впрегне цялото ти въображение и да те кара да се потиш над вселенския въпрос: Каква ще бъде съдбата на малката смешна червена кола?. Заливаме се от смях отново...
Въобще, хубаво нещо е мъжкото благородство. Хубаво нещо са мини вселените и спокойните културни дни.
Е, толкова от мен, понеже съвсем културно следва да гледаме някой филм.
Илиян Тупалката уголемявал мъжкото си до...
Различия в мъжкото и женското тяло
18.03.2008 10:49
И кво става с червената кола? Че и аз се притесних за нея