Бърз душ, намятане на нещата в сака - ето го! 
Почти усещам сол по устните си, вятърът е осезаем, кожата ми настръхва. ЗАМИНАВАМ към гьола...Най-после.
Отплесната в тези мечти чувам гласа на баща си някак далечен: "Хайде, Юле, готова ли си? Тръгваме."
Разбира се, тате, готова съм. Последна проверка  - бански, сак, две кутии цигари, диска на U2, който купих за теб. О, да. Повече от готова съм.
Затрополвам надолу с ентусиазирана и бясна крачка, мятам багажа отзад и се настанявам до Жан (тоест - ДНК отговорникът да ме има).
Изпълзяваме от Стара Загора и оставяме адската жега зад себе си. Стоя и се усмихвам, предчувствайки бъдещото блаженство. Баща ми ме пита имам ли нещо против да удължим пътя малко и да минем по подбалканското хладно трасе. Аз не само нямам възражения, но прегръщам идеята топло.
...За първи път от много време пътуваме заедно. Хей така, като в детството ми. Това беше и идеята на диска. Исках да си пеем, да си говорим, да наблюдавам асфалта под нас. Като едно време, тате. Колко е хубаво!
Отваряме широко прозорците. 
Сега сме Телма и Луйз, Мики и Малъри Нокс, Леон и Матилда, Старски и Хъч, Блус Брадърс....Сега сме всичко и всички. Баща и дъщеря, двама души, които умеят да пътуват.
Вятърът разпилява косата ми, поглеждам към Жан и му казвам - Обичам те, татенце. Толкова е прекрасно!
Боно извисява Mуsterious ways. Ние пеем, особено аз. На моменти хващам баса, после се прехвърлям на барабани, а баща ми чат пат потропва по таблото, когато не превключва скороростите.
Дишам, разберете ме. Дробовете ми се пълнят със свобода, главата с ясно позитивно чувство, а сърцето със спокойствие и любов към всичко.
Някакъв идиот ни изпреварва по безумен начин. Резонно се питаме - за къде ли бърза???
Това е разликата.
Натяга се да стигне от точка А до точка Б. За него колата, пътят, е предвижване.
За нас е пътуване.
Ние не бързаме, ние се наслаждаваме. Не ни дреме кога ще сме на морето.
Провеждаме диалог на тази тема:
 - Тате, гледай колко е смешен този. Кара, както и живее. Бърза, не вижда нещата встрани от пътя. Никога няма да разбере колко стойностни гледки изтърва. Но ние не сме така, татенце, нали? Ах, колко съм щастлива!
 - Да, виж каква красива скала. А колко е идиотско името на това село, а? Да, не сме. Ние пътуваме
Продължаваме в този дух. Чат пат Жан ми сочи нещо в ляво или дясно от пътя. Когато вижда че съм се разпяла го прави безмълвно. Понякога ми обяснява, снася ми бекграунд за обекта на сочене.
 - Тате, а не мислиш ли, че смокинята е най-перверзният плод?
 - Асоциаирам я с арабски нощи, Адам и Ева, да бе, права си
 - Татеее, татеее, а не мислиш ли, че жената има 5 мъже в живота: баща й, първият й мъж, бащата на децата й, брат й, който й е разбил сърцето и който я е обичал? 5 архетипа? А? А? Кажи? Ох станаха 6
 - Пак ли мислиш за статии?
 - Да. Просто не мога да се откъсна. Майната му, няма повече обещавам. Но ми е толкова хубаво да сме заедно
Жан се усмихва. Не съм се надявала да ми отговори. 
Така уютно мълчим, така забавно гледаме към шосето.
Продължаваме с вицове, истории, планове. Къде ще плажуваме, как ще си наловим рапани, кое ни се струва смешно в курортите.
И пътуваме ли пътуваме.........
А Боно продължава да си пее........
Тате, това беше най-красивата и мила почивка. Най-прекрасното приключение!
Парчето е поздрав за теб! Хаха, много е добър басът -  наистина:)